`
Публикувано на: юли 20th, 2012 от
Коментари

„Оръдието, мерникът, ясновидката и аз“ – Документален разказ от Димитър Копривленски

  • Facebook
  • Twitter
  • Delicious
  • Digg
  • StumbleUpon
  • Add to favorites
  • Email

От малката къщичка изскочи като подгонен изискано облечен, възнисичък млад мъж. И като се заоглежда, забърза към улицата. А от незатворената врата се дочуха викове.

- Мръсник, курвар, защо си дошъл да ми губиш времето? – И като вървеше след него, току до мен спря стопанката на дома.

Не бях я виждал дори на снимка. Пък и думите й не се връзваха с очакванията ми. Но разбрах с всичките си фибри – това бе тя, това бе Баба Ванга. Жената, от която очаквах спасение.

Облечена по селски. Със затворени очи. Със забрадка и престилка. И с много лунички под очите.,

Стоях като втрещен – и от вида й, и от думите, които чух, и от близостта й до мен.

- Ти кой си? – изненадващо ме попита стопанката на дома.

Гипсирах се, какво ми стана не знам, но не проговорих.

- Лельо, това е моят командир – спаси ме стоящият съвсем наблизо бивш мой войник, младши сержант Пиперевски, сега на работа при нея. И започна да й разказва подробно чутото от мен само минута преди това.

…Провеждаше се поредното тактическо учение. В ранния зимен следобяд заминах на рекогносцировка с командира на полка. А в батареята оставих да ме замества старши лейтенант Емил Чучуганов, комсомолски секретар на полка, мой приятел.

Винаги след рекогносцировката следва заемане на бойния ред. И за да не измъкват оръдията от нивите през нощта, Емил решава да построи батареята на пътя овреме. Но с връщането ми ме посрещна объркан и някак си виновен.

- Няма го мерникът на едно от оръдията.

Надявах се всичко да се поправи бързо. Но на разсъмване на командния пункт командирът ме посрещна отдалеч:

- Вие там, противотанкистите, защо не си пазите мерниците? – агенция „Партенка“ си бе свършила работата.

А след учението обикновено много строгият командир някак бащински ми заповяда: „Вземаш една кола и един взвод и до седмица мерникът да е на оръдието!“
И тръгнахме ние, с моите противотанкисти. От село в село. От училище в училище. Питахме и разпитвахме. Не е ли виждал някой една такава – метална кутия с платнен ремък. Да каже. Пред общинарите натъртвах: „Мерникът не е загубен, мерникът е взет. Може и провокация да излезе…“

Газихме калта из нивите, валя ни сняг по баирите. Нищо. Седмицата се изтърколи като ден. Тогава ме поде майор Спасов, началник на служба „Артилерийско въоръжение“:

- Нарушена е бойната готовност. Противотанково оръдие без мерник е едно желязо. Можеш да си го вземеш в квартирата. А аз трябва да докладвам нагоре. Чака те съд!
Това бе върхът. Смятах го за приятел. Но той бе прав за себе си.

- Отивам при Баба Ванга! – не исках разрешение, само информирах командира на полка. А той ме контрира:

- Офицер, комунист, как ще ходиш при Ванга?

- Офицер, комунист, ама ще ме съдите!

След два-три дена подробно инструктирах младши сержантите, казах им къде отивам и… крачнах през оградата. Както си бях запасан, с колан и чепици. И се озовах на гарата. А до Петрич не е далече.

Пред къщата й бе като панаир. Завързани за оградата коне и магарета, разпрегнати каруци, леки коли. Личеше, че тук хората са чакали с дни, спали са на улицата.
До вратата ме посрещна бившият ми войник. Зарадвах му се като на брат. А някой казват, че офицерската професия била лоша. Сигурно бяха войници и ония, които ми се обаждаха на улицата. Кой друг има толкова много братя.

Разказах на младши сержант Пиперевски моята си одисея, поолекна ми, поуспокоих се някак. И тогава изскочи контето, погнат от…

- Лельо, това е моят командир – отговори вместо мен войникът.

- Ако не намеря този мерник, ще ме съдят, Бабо Ванге – проговорих най-сетне и аз, сякаш проплаках. Гласът ми трепереше.

Стоях пред тази жена изпънат, запасан, с фуражка. Както съм стоял пред много началници. И не точно като пред тях. Стоях със странно благоговение. С надежда и вяра в моето спасение. Както всички вън, на улицата. Тук за присъда никой не идва.

Времето минаваше. Или поне така ми се струваше. Но Баба Ванга като че беше ме забравила. Сякаш гледаше някъде в себе си. Накрая с някакъв отвъден глас, като на себе си, проговори:

- Няма да те съдят. Вашите са го взели. Ще си ти го върнат! – каза и го повтори. На себе си. И за да разбера по-добре.

Сигурно ще помня тези думи и след като ме няма на този свят. Какво повече бих могъл да искам. Не знаех какво да правя. Не се сетих ръцете й да целуна. Да коленича. Само заотстъпвах назад повтаряйки безумно:

- Благодаря. Благодаря, Бабо Ванге. Благодаря…

Не помня как съм се върнал. С някаква невероятна лекота в душата. Трудно е да се разкаже. Може само да се преживее и почувства. Бях слязъл в мазето да взема буркан компот. Тогава в тъмното му прозорче светна усмивката на началника на артилерията, радостен може би повече и от мен:

- Мите, намерихме мерника.

- Знам – отговорих и не познах дървения си глас.

- Как знаеш бе, аз на никого не съм казвал, исках първо на теб.

- Баба Ванга ми каза.

Сега всичко си дойде на мястото. В онази нощ, когато Емил Чучуганов решил да инколонира батареята на пътя, покрай огневата позиция минал офицер от горния щаб. И за да покаже, че няма охрана и никой не го е видял, взел мерника. Сетне го поставил в бюрото си и… го забравил. Цяло едно поделение е като в треска. До мига, в който съм стоял пред Ванга. Тя „го подсеща“. Отваря човекът бюрото и звъни.

- Тук има един ваш мерник, да дойдете да си го приберете.

- А не – отсича моят командир – който го е взел, да го донесе!

Би трябвало да съм му много ядосан. Заслужава да го мразя. А пък аз като че ли съм му благодарен. Навярно повлиян от Баба Ванга. Богатство е човек да я знае, да се е докосвал до нея. (15)

Споделете тази публикация


Етикети: , , , , , , , , ,
View in: Mobile | Standard
EmailEmail
PrintPrint