При Ванга – стихотворение от Любка Гайгурова
Пред твоята дървена порта години
и денем, и нощем се трупа народ
с различни проблеми, с тегла непосилни,
с надежда и вяра за още живот.
Ни в студ, ни в жега тълпата не спира,
че злата съдба ги при тебе събира,
все мъки човешки, в немилост събрани,
те чакат – със щастие да ги нахраниш.
Семейството рухна, мъжът ме остави,
въздиша прочувствено млада жена,
децата си малки бащата забрави,
без помощ останах в живота, сама.
Старица с бастунче пред Ванга застава,
с надежда я пита – сестрицо, кажи,
самотна жена съм, какво ми остава,
къде бих могла да отида, кажи?
Пристъпя и майка, облечена в черно,
гърдите и свиват се в болка безмерно.
Остана синът ми, пропи се в чужбина
от мъка по село и свойта родина.
Красива жена приближава се, ето,
в очите й сини проблясва сълза.
Загубих мъжа си, децата… и двете,
жестока оказа се мойта съдба.
И безутешно започва да плаче,
душата й клета от болка нагарча –
от втора женитба детенце си имам,
но първата участ без жалост уби ме.
Твоята гордост ти всичко отне.
А гордостта е страшно падение.
Открай за всеки, та чак до днес
Бог отредил е другар с повеление.
И все така е, години наред
тълпата пред твоята порта не спира
с болки безкрайни, с въпроси безчет…
Ванга за всички утеха намира.
Любка Гайгурова
Споделете тази публикация
Етикети: vanga, баба Ванга, България, ванга, гадател, предсказания, пророчица, случаи, ясновидка
