`
Публикувано на: октомври 26th, 2012 от
1

Кога ли ще те настигнем, Людмила...

Статия на Жени Костадинова

Присъствах на нещо, което не се бе случвало от 1989 г. Разпалена агитка от петнайсетина души, повечето на годините на майка ми, протестираха с пламнали от агресия очи в уж студенстки протест с набързо скалъпени плакатчета: „Людмила Живкова е комунист, а не народен будител…” Изглеждаха като клакьори в театрална зала, а се намираха в Софийския университет, където се провеждаше научна конференция за една историческа личност. Харесвана или не, разбрана или не, уважавана или мразена, но историческа. Тези женици, дето деряха гърла навярно срещу дребен хонорар, докато българските и чуждестранни лектори се опитваха да изнесат докладите си по темата, за която бяха поканени да говорят, подкрепяха с апелите си една абсурдна претенция на 2 процента от българските избиратели (визирам ДСБ и тяхната декларация) да се забрани със закон всеки, който има мнение за отрязък от историята. Да се наложат глоби за тези, които си спомнят с нещо добро времето на социализма, узаконено като тоталитарно. Да се накажат спомнящите си!

Ей богу, не допусках, че в демократично време, в началото на цивилизования 21 век подобна идея може да се роди в главите на модерни свободомислещи хора, наричащи се десни. Защото демокрация и забрана са две напълно изключващи се понятия. Забраняват тоталитарните режими. Забраняват несвободните и уплашените. Те пък, несъзнавано, раждат фашизма… Ако започнем да се наказваме за комунистическите си спомени, всички трябва да платим – защото всички бяхме част от онзи български комунистически тоталитарен режим. Но спомените за него, с какъвто и знак да са, едва ли са иск за връщането на тоталитаризма. Просто въпросната конференция се оказа удобна за употреба случка, от която могат да се извадят политически дивиденти и да има повод да се лае…

Но за друго ми е думата. За Людмила Живкова и за спомена за нея. Защо ли толкова плаши някои хора споменът за тази жена? Защо не можем спокойно и цивилизовано да говорим за личностите си от историята, дори когато те са с оспорвана роля и значение. Така, както в Германия например говорят – спокойно, трезво, със за и против, дори за Хитлер.

Нека уточня. На 40 години съм, не  съм член на БСП, дори не съм им симпатизант. Родителите ми са с леви убеждения, но не бяха членове на БКП и поради това, въпреки че бях двигателят на гимназията си, не ме пускаха на бригада в Германия, а пращаха отрочетата на комунистите. Бунтувах се срещу системата с поведението си, с неподчинението си на абсурдни заповеди (примерно на министър Фол момичетата да ходят постригани като войници) и с критичните си публикации в „Средношколско знаме” и „Студентска трибуна”. На 10 ноември 1989 г. бях сред първите по митингите, ликуващи, че комунизмът е паднал. Онази система бе порочна, егоцентрична, антихуманна и едва се търпеше. Задушаваше и смърдеше. На първите свободни избори гласувах за СДС – с двете си ръце.

После дойде отрезвяването. Смениха се няколко правителства. Осъзнах порочността, антихуманизма и егоцентризма и на новите. Голямата лъжа на царя. Станах аполитична. Разочаровах се и от професията си, за която наивно мечтаех като ученичка, вярвайки че тя, журналистиката, е призвана да търси и показва истината. Само истината!  Потърсих друго поприще – изкуството, творчеството, работата с деца. Поне да правя нещо смислено и да придавам от енергията си на позитивизма, красотата и доброто.

Спомних си за Людмила.

От дистанцията на времето историята се вижда по-ясно. Макар че съм била дете, имам памет за онова време, когато крехката жена в бяло грачеше с големите си очила от баналните партийни трибуни и говореше за хармонична всестранно развита личност и естетическо възпитание на подрастващите. От тези лозунги едва ли нещо съм разбирала, но в училище започна да става все по-интересно. Извън досадните задължителни предмети там се случваха десетки артсъбития, на които аз и други като мен, по-будни и жадни за интересен живот, ходехме с искрено желание. Правехме ги с ентусиазъм – срещи с творци, поетични рецитали, песенни конкурси, театрални постановки, спортни състезания, творческа работа с по-малките от нас ученици, олимпиади, курсове по краснопис и рецитиране на поезия, пътувания в други градове, опознаване на историята на родния край… И прочие, и прочие. В училището ни – ново, построено в малкия ни град в чест на 1300-годишнината на България, ходех с желание и самочувствие, защото беше уютно и модерно. А празниците в чест на същата тази годишнина, провеждащи се под ръководството на Людмила, изпълваха със смисъл детските ни дни и придаваха цветност на детството ни, каквато, уви, днес липсва… За асамлеята Знаме на мира пазя спомени, минаващи през запознанството ми с едно мадагаскарче, с което си пишехме на френски и опознавахме страните си чрез писма. Понеже, за радост или не, нямаше интернет. Докато разказвам това на племенницата ми, 12 годишна, очите й блестят и огорчено казва: „Е, и аз скам да имам такова детство като вашето с мама!”

Детството ни, на нас 40-годишните, беше наистина хубаво. Беше човешко, смислено и прекрасно. И никой не може да ми забрани да си го спомням и разказвам. Да го пренасям в днешния, уви лишен от добродетели и смисъл, демократичен ден. Защото на това мое детство аз му дължа уважение и благодарност. Защото осъзнавам, че днес съм това, което съм благодарение на възпитанието, дадено ми от родителите ми,  и на духовната храна, дадена ми от училището.

А училищния живот бе белязан силно от духа и волята на една жена с високи идеали,  душа на хуманист, филантроп и мечтател. Людмила Живкова бе тази, която превърна българските училища през 70-те и 80-те години в сцена за изява на талантите, личността и моженето на младите. Тя им придаде цвят, душа, направи ги атрактивни за децата. Така че да ходят с радост на училище и да опознават там себе си чрез творческия процес. Да се стремят да развиват духовния си и интелектуален потенциал, за да намерят своето място в живота впоследствие и да станат успешни, реализирани, щастливи хора.

За сравнение: демокрацията даде свобода да пътуваме по света – безспорна заслуга, и отне ореола на училището като място където се правят личности. Осъди учителите на неуважение и незачитане от учениците като ги унижи с мизерно заплащане и позволи в храма на знанието да се ходи като в бордей – ученички да приличат на магистрални момичета, а ученици да бият учителите си, ако не им позволят да говорят в час по мобилния си телефон или да пушат в междучасието.

Само това, което направи за модернизиране на българското училище, да  бе заслугата на председателката на комитета по култура през 1974-1981, е достатъчно, за да й благодарим. Ала нейните дела са много повече и е непростимо късогледство и исторически алцхаймер, ако не признаем и другите й заслуги: популяризирането на българската култура по света, изграждането на нов имидж на социалистическа България като на модерна страна с богато минало и история, заслужаваща уважение.  Да не говорим, че на нея дължим НДК, Галерията за чуждестранно изкуство, Италианския лицей в Горна баня, Класическата гимназия. Ролята на Людмила като дипломат и фактор за отварянето ни към света е също само част от заслугите й. А опитите й да одухотвори помътненото от безсмислени партийни клишета съзнание на българите? Да се опита да подскаже чрез речите си, че атеизмът е една голяма грешка и заблуда на комунизма, която трябва да се пормени? Огромна дързост е да тръгнеш да преобръщаш закостенелите съзнания на цяла една партийна вихрушка, живуркаща в дребно битийно удобство и лицемерие. В сервилно отношение към Първия, който на всичкото отгоре й е баща и който също не може, не е в състояние, да осмисли високите цели на дъщеря си. Да я пита човек за какво и е било да се занимава с подобни химери, разни общественополезни и държавни каузи, вместо да си живее наистина като принцеса, разхождайки се из най-богатите курорти по света, купувайки си най-скъпите маркови дрехи, пиейки питиета на цената на една банкерска заплата  и плащайки 1000 долара за парче пица. Както правят всъщност днешните модерни нетоталитарни принцеси.

Не съм адвокат на Людмила и съм против строя, в който и тя и аз живеехме до 1989 г. Но в този строй не всичко беше черно, нали? Както не всичко в настоящото време, наречено демокрация, е бяло. Нали? А и който каже, че е безгрешен, нека пръв замери грешника…

 За да може човек да оценявя обективно фактите, трябва да е безпристрастен. Може би аполитичен. Защото страстта оцветява и угнетява ума. Заслепява го, прави го неспособен да вижда истината. А за истината е нужно да имаш и едно сетиво, наречено интуиция, едно качество – наречено честност и един принцип – наречен обективност.

Людмила бе лишена от чувство за обективност – затова повярва, че светът може да бъде променен в рамките на един човешки живот и че тя лично може да помогне за тази промяна.  Твърде наивно тя вярваше в своите високи идеали, неосъзнавайки, че високите идеали затова са идеали – защото са недостижими.  Грехът на Людмила беше именно този – наивната й вяра и детинската и мечтателност. За да я разбере човек обаче, трябва да е с непокварена душа и чист ум, да е способен да мечтае смело, много смело. И да вярва в човека, така както вярваше Ницше. Вапцаров. Христос.

Тълпата никога не избира най-мъдрия за водач. Новаторите никога не са били разбирани от съвременниците си затова са били отричани, обругавани, съдени. Идеите им са от бъдещето, затова настоящето ги линчува. Те плашат, неразбираеми са, будят страх. А когато човек се страхува първото, което иска да направи е да смачка, да убие плашилото. Да го забрани, ако може със закон…

Сякаш като изпуснати по погрешка файлове от компютъра на Времето новаторите идват и си отиват – без време… Историята обаче сама поправя грешките си. И рано или късно Истината се разкрива. За имащите, както казва Малкия принц, сърце да я познаят.

Споделете тази публикация


View in: Mobile | Standard
EmailEmail
PrintPrint