`
Публикувано на: юли 20th, 2012 от
Коментари

Живот след смъртта

  • Facebook
  • Twitter
  • Delicious
  • Digg
  • StumbleUpon
  • Add to favorites
  • Email

„Аз съм врата за тях. Тялото, като умира, гние и всичко живо, като умира, гние. Но част от тялото и душата, дори не знам как да го нарека, не гние. Говорите за прераждане. Какво е това, аз не знам. Но това, което не гние от човека, според мен е така: то се развива, за да достигне едно по-висше състояние, но ние не знаем какво е то. Примерно става ето така: умираш прост, после умираш ученик, после висшист, после ставаш учен или заемаш голям пост и т. н. Ето така е висшето. Това е душата.” (24)

„Душата не умира. Само на лошите хора духовете стават зли и не ги прибират горе. Те не се прераждат.“ (1)

„Прераждане има, но това не засяга всички души. На Земята се връщат отново само най-добрите и най-смелите души.“ (1)

„Прераждаме се най-малко 150 пъти. Задължително. После – кой колкото си иска. Сите имаме по двама духовни учители, докат сме на Земята. Они са невидими и немат право да се мешат у кармата. Ама ни предпазват от пълното изкривяване на съдбата. Смъртта е поправка. Нема ад, нема рай. Има само обучение в разните нива. Секи път, преди да се преродим, ни зимат паметта, докато тече поредната съдба. Сами си избираме родителите още преди да се родим. И никога не сме едно и също ниво с тях.“ (1)

„Не одобрявам разточителство при погребение, тази показност не е продиктувана от голяма любов или скръб по починалата, а само за показване пред хората, тази скръб не е истинска, защото не може чувствата да се измерват с количествата храна. Близките ми знаят колко много обичах аз съпруга си, но когато правя панихиди за упокой на душата му, раздавам само чиния жито, малко маслини и чаша вино. За мъртвия е важна почитта и чувствата към него на живите, а не храната, той от нея няма нужда. Да вземем например Мелник. Преди града има паметна плоча на наши национални герои, убити от турците през 1912 г. Направили им техните потомци паметник и вече смятат, че са се отчели пред тях. Какво повече да правят? Мъртвият си е мъртъв, той си е отишъл, ние да гледаме живите. Не е вярно, защото мъртвите продължават да живеят. Те са сред нас, обичат ни и ни помагат да прозрем вечните истини на живота. Затова трябва да ги почитаме със сърцата си.” (24)

За нейните трансове

„Когато падам в транс и първо почувствам го в езика. Така притисне ме, притисне ме, отежава ме, отежава ме и мозъка… и не знам вече какво става. Но аз се крием като усетам, че ще падам в транс.

Сестра й Люба: „И видът й се променя. Като мъртва е. Никакви движения не извършва, само говори, без да се движи. То все за нещо се случва този транс, има нещо определено, което трябва да се предскаже…“
Из диалог с проф. Шипковенски (20)

За диагнозите, които поставя

„Виждам го. Дека е болното място се открива и го виждам…“
Из диалог с проф. Шипковенски (20) Самата диагноза и лечението, билки или определен лекар, й се казват от „гласа“.

За съпруга си

Ванга и съпругът й след венчавката на 10.05.1942 г.

Ванга и съпругът й след венчавката на 10.05.1942 г.

„Той имаше брат убит и ме помоли да кажам кой го уби. А, викам, не мога това. След това неколко пъти идва и един ден гласа ми казва – „Слушай сега, кажи му така: да дойде на 27 август, тоя що ме ръкува пръв, той уби брат ти.“ А, колко съм била будала! Сега не казвам…
Той дошъл три дена напред и си седи вънка, на двора много народ и сабайлето на 27-и идват двама заедно и ме ръкуват. Арно, ама тия били от нийното село – единият, другият бил от друго село. Още като ги виде, си казал: – „Сега знам вече“, но нищо не направил. И после ми каза гласо: – „Ето мъжо ти“, после цяла година мина и както се каза, така стана. Една друга жена му кажа, една приятелка в Петрич му кажа, така и така, и той рекъл: – „Тая мома нема мене да земе, аз съм сиромах.“ И после майка му казала: – „Тая мома е светица, тая може ли да се жени, как може, да се жени, тая светица не може да се жени“. Аз се ожених и после животът ми мина така, не е много за говорене“… Из диалог с проф. Шипковенски (20)

За страха и скръбта

„И страх не ме е от нищо. Аз страх не знам. Може от некои живи хора така, да ми дойде един страх, може да мане да ме убие, може да направи, може всичко, така ми преминава през акъло, но така както некои се боят от тъмнината, от духове, от гробища, от мъртви – не. После друго, има хора, като идат на гробищата, като видат мъртви, плачат. Аз не плачам, не. Аз съм толкова корава, но заплачах ли, по пет дена съм болна. Заплачах ли, знай, много ми е тежко… Аз като идам на гробищата, при моя другар, заставам, но не плачам често, но некой път, когато плачам, нито ме питай, нито ме търси, нито нищо и се разболявам и тогай кога плачам, тече ми една много горчива вода от устата.
Из диалог с проф. Шипковенски (20)

Сестра й за Ванга

За режима й

„Тя има специален режим и благодарение на това има много здрава нервна система – не се нервира от нищо. Сутрин става рано, в пет часа вече е на крак, но не закусва никога. Точно в дванайсет трябва да обядва. В два часа ляга да спи, до пет не дава никой да я безпокои. Вечеря обезателно в осем часа, в десет е в леглото. За храната е капризна малко, тя си подбира храната. Обича месо и не може да пази диета. Всеки ден иска ядене с месо.“ (20)

За хобито й

„Има чувството, че е тринайсетгодишна – има желание да подрежда кукли, сутрин като стане, обича да ги пипне една по една, подрежда ги, издухва ги от прахта… Във всички стаи имаме кукли. Аз мисля, че тя понеже е била на тринайсет години, когато е ослепяла, тази възраст е оставила в нея впечатления за цял живот, защото след тринайстата си година тя остава в тъмница, не вижда нищо. (20)

За умората

„Тя е много весела иначе, много весел човек, но ей така като се претовари, като преминат много хора при нея, се чувства като пребита. Какво изчерпва от себе си, какво се случва с нея при тия контакти, не знам. Има хора, които приема с радост, има някои, които изобщо не приема. В началото беше абсолютно безпогрешна. Не знам, защото беше млада ли, какво е не знам, по-категорична беше в това, което казваше. Сега при тоя прилив на хора, може би като се преумори, допуска и грешки, нали. Щото тя като почне да се уморява, почва да се кара…“ (20)

Споделете тази публикация


Етикети: , , , ,
View in: Mobile | Standard
EmailEmail
PrintPrint